Изведнъж Дога избухва, не сдържайки повече гнева си:
– Извинявайте, но какво не може да разберете?! Вие си мислехте, че познавате този човек! Дадохте дъщеря си като робиня, без дори да я попитате дали иска този брак! А той се оказа психопат! Аз не виждам какво толкова неясно има тук!
Фатих я поглежда гневно.
– Дога, ти какво говориш?!
– Фатих, не се меси! – отрязва го студено тя.
– Да не се меся ли?! Дума става за сестра ми! – крещи той, гласът му трепти от възмущение.
Дога се изсмива горчиво.
– Наистина ли?!
– Наистина! – отвръща категорично Фатих.
Очите на Дога проблясват от ярост.
– Ако толкова ви беше грижа за сестра ви, тя нямаше да отвори очи в болницата и да се обади на мен, а не на вас! – казва Дога.
Всички са шокирани от чутото.
– Ти всичко си знаела? – пита невярващо Абдула.
– Да! Знаех! – отвръща Дога без колебание.
Фатих я гледа, сякаш не може да повярва.
– Дога, чуваш ли се какво говориш?! – пита Фатих.
– Нурсема не ви вярва! Затова се обади на мен! Тя беше в ужасно състояние! А пред стаята ѝ бяха поставили охрана! Аз само дето не полудях, докато я измъквах оттам!
– Защо не ни каза?! – пита Фатих.
– И какво щеше да се промени?! – пита Дога, очите ѝ блестят от гняв. – Щяхте ли да ѝ повярвате? Щяхте ли да застанете на нейна страна? Не! Защото вие вярвахте на „човека“, на когото я дадохте! Нурсема ми повярва и затова ми се довери! А аз ѝ обещах!
– Къде заведе дъщеря ми? – пита Пембе.
– Не знам, тя си тръгна след като излязохме от болницата – отговаря Дога.
– Дъще, като си знаела, защо си мълчала?! Нима ти трябваше да я защитаваш? – пита Абдула.
– За съжаление, татко, трябваше аз да я защитя! – отговаря Дога. – Ако Нурсема имаше поне малко доверие във вас, тя щеше да ви се обади първо на вас, а не на мен. Помислете си… как я докарахте дотук?!
– Дога, стига! – крещи Фатих.
– Мисля, че това е прекалено…– отвръща Пембе.
– И аз мисля, че е прекалено! – казва Дога. -Лека нощ.
Дога се обръща и излиза от стаята.
Фатих иска да тръгне след Дога, но Абдула го спира и казва, че Дога е била груба, но е казала истината.
– Сега излиза, че ние сме виновни?! – пита Пембе.
– Да, така е. Виновни сме! Мислехме, че ги познаваме, но сгрешихме…– отвръща Абдула и излиза от стаята.
