Вечерта Къвълджъм с букет в ръка пристига в дома на Йомер. Той ѝ отваря и кани да влезе. Метехан виждайки Къвълджъм, казва че отива в стаята си.
Къвълджъм го проследява с поглед и въздъхва тежко.
– Изглежда, всички са ми ядосани…
Йомер я поглежда сериозно.
– Метехан има пълно основание да е ядосан.
Къвълджъм насочва вниманието си към него.
– А ти?
Йомер замълчава за миг.
– Аз съм… объркан.
– Йомер, наистина ли мислиш, че съм искала да ти навредя? – пита тя, а гласът ѝ трепери леко.
– Не! Не мисля! – казва твърдо. – Аз те познавам добре, Къвълджъм.
Очите ѝ се изпълват с надежда.
– Тогава хайде да поговорим. Да изясним ситуацията и да сложим край на тези обиди.
Йомер я поглежда и просто ѝ казва, ей така:
– Къвълджъм, по-добре да не се виждаме за известно време.
Тя го поглежда стъписано, сякаш не е чула правилно.
– Какво?
– Трябва да обърна внимание на сина си. Да му помогна да преживее всичко това.
Къвълджъм усеща как тялото ѝ се напряга, а сърцето ѝ започва да препуска.
– Разбирам… – прошепва тя. – По-добре да не се виждаме, защото аз съм виновна за всичко. Добре! Да, ти си прав! Извинявай за безпокойството!
Йомер мълчи.
Къвълджъм се обръща и излиза.
Сълзите, които задържаше в дома на Йомер, се стичат свободно по бузите ѝ, докато върви по улицата. Когато стига дома на приятелката си Фатма, ръцете ѝ треперят, докато натиска звънеца.
Вратата се отваря, а Фатма замръзва, виждайки състоянието ѝ.
– Къвълджъм?!
– Това е краят, Фатма… – прошепва тя с пресипнал глас. – Краят на всичко с Йомер…
Фатма я прегръща силно, докато Къвълджъм се разплаква на рамото ѝ.
