Зейнеп се връща у дома и още отдалече забелязва майка си, седнала на пейката. Гьонюл се изправя веднага щом я вижда, погледът ѝ е неспокоен, изпълнен с очакване.
– Какво правиш тук? – пита Зейнеп, с изненада и недоверие.
– Притеснявах се за теб. Защо не си вдигаш телефона?
– Напоследък се случиха твърде много неща… – отговаря Зейнеп.
– Знам. Чух, че Мелис се е опитала да се самоубие.
Зейнеп е изненадана.
– Откъде знаеш това? – пита тя.
– Срещнах г-жа Наджие – отговаря Гьонюл.
– Откъде я познаваш?
– От миналото…
Зейнеп стиска устни.
– Разбира се. Щом си познавала Бюлент, няма как да не познаваш и сестра му.
Гьонюл въздъхва, но не отмества поглед.
– Знам, че още си ядосана. Как се чувстваш?
– Как очакваш да се чувствам? Не е добре.
– Наджие ми каза, че Мелис е направила това заради Еге. Можем ли да поговорим?
Сядат на пейката, мълчат известно време.
– Знам, че ти е трудно – проговаря Гьонюл. – Но понякога, когато се опитваш да предпазиш хората, които обичаш, ги нараняваш още повече. Може ли за няколко минути да бъда майка, която не те е лъгала, не те е напуснала и не ти е разбила сърцето?
Зейнеп свежда глава.
– Когато си тръгна, се чувствах като удавник в този град. Бях сама. После дойде Еге. Той ми подаде ръка точно преди да ме погълне тъмнината. С него се научих отново да вярвам.
– С него забравяш за всичко, нали? Чувстваш, че отново дишаш? – казва майка ѝ.
– Откъде знаеш това? – учудена е Зейнеп.
– Знам… защото това се нарича любов – отвръща Гьонюл.
– Да. Но понякога любовта не стига. Първо се наранихме с думи, после с мълчание. Той се обърна към Мелис, а тя му даде всичко.
– Затова ли си се отдръпнала? – пита майка ѝ.
Зейнеп мълчи.
– И аз направих същото – признава Гьонюл. – Страхуваш се от бъдещето, нали? Не позволявай на страха да те победи. Онези, които обичат, винаги трябва да се борят. А тези, които жадуват за власт и контрол, ще направят всичко, за да те откъснат от хората, които обичаш. Но не им го позволявай. Аз не се защитих… ти бъди по-силна!
