Двамата излизат навън, в градината. Аслъ остава в стаята и се опитва да успокои Афифе, като я уверява, че много скоро Нуршах ще се върне в имението.
– Ще си почина малко… – изрича Афифе с уморен тон и се качва в стаята си.
Аслъ се приближава до прозореца и се заглежда навън – погледът ѝ спира върху Орхун и Аличо, които разговарят.
Камерата ни пренася при Орхун и Аличо.
– Разбирам, че не можеш да се наситиш на леля си, но тя вече е тук! Можеш да я виждаш, когато поискаш! Само ми кажи и ще те заведа при нея! – заявява вуйчо му.
– Винаги ли, когато поискам? – пита момчето с надежда в очите.
– Разбира се, миличък! – усмихва се Орхун.
Той прави кратка пауза, сякаш събира мислите си.
– Имам още една изненада за теб, Али…
– Изненада? – очите на момчето светват.
– Всъщност… ситуацията е малко сложна – започва внимателно Орхун. – Може би ще се объркаш, когато ти я обясня. Може да не разбереш всичко веднага. Но знам, че ще се зарадваш. И ще бъдеш истински щастлив.
Орхун изважда от джоба си камъчето, което Аличо му беше дал по-рано. Поглежда го, после протяга ръка към момчето.
– И двамата вече нямаме нужда от това…
– Аз имам! – отвръща решително Аличо и взима камъчето от дланта му, стискайки го в юмрук.
– Ще промениш мнението си, когато ти разкажа… – казва Орхун с увереност и поставя ръка на рамото на племенника си.