Сякаш за да докаже, че не си играе, Кенан дръпва вратата още по-силно. Дървените панти изпращяват.
– Казвам ти, ще я счупиш! – почти крещи Нуршах, пламнала от гняв.
Той най-сетне пуска дръжката и се обръща към нея, очите му гневно срещат нейните.
– Заповядай тогава! Отвори я ти!
– Разбира се, че ще я отворя! – отвръща тя и пристъпва напред, с непоклатима увереност.
Протяга ръка, завърта дръжката…, но вратата не помръдва.
– Не става… – признава с гняв, вече раздразнена от самата ситуация.
– Ах, не става ли?! Браво, голяма работа си! – изрича той.
Нуршах се обръща рязко към него. Напрежението между двамата вече е осезаемо, преминава като ток във въздуха. Враждебността се сблъсква с нещо по-дълбоко – с неизказано.
– Заради теб е! Ти тресна вратата като дивак, затова сега не се отваря!
Сякаш за да се отдалечи от него, тя се запътва към бюрото си, сърдито почуквайки с токчета по пода. Кенан прави още един опит да отвори вратата, но после се обръща и тръгва към нея. Нуршах отстъпва – паниката се надига в нея. Двамата се оказват лице в лице. Дишането им се преплита, те са опасно близо един до друг.
– Исках да взема ножицата… – обяснява неловката ситуация Кенан.
Нуршах се изчервява. Осъзнава, че е разбрала погрешно. Не казва нищо. Кенан се връща при вратата, с ножицата в ръка, и започва да човърка ключалката.
– Ще я развалиш още повече! Няма никакъв шанс после да се отвори!
– Разбираш ли нещо от ключалки?
– Не е нужно. Виждам, че вече си я съсипал!
Кенан въздъхва и казва мърморейки:
– Вместо да правиш магии, размърдай малко тази ключалка!
– Какво каза?! – извиква тя, очите ѝ се присвиват.
– Казвам, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Казвам, че под нещата, които смяташ, че са направени насила, може да има неща, които не очакваш, които не знаеш.
Кенан отново продължава да ровичка в ключалката и – с едно просто движение – вратата се отваря. Нуршах го гледа с отворена уста, шокирана. Кенан оставя ножицата и без да каже нищо си тръгва.
