Фикрет се прибира вкъщи и хваща сина си в кухнята да готви. Фикрет се чуди какво прави Ведат.
– Тахир не те ли е убил? Или е толкова смел, когато ме вижда пред себе си. Мислех си, че когато Тахир разбере, че си убил родителите му, ще те убие, затова правя халва за помен. Нали, това се предполага, че трябва да правят децата?
– Не се дръж като клоун?!
– Значи, ако се съди по това, че не си умрял, срещата е минала добре, а? Колкото и да е странно, това е още едно нещо, което ни обединява с Тахир. Говоря за родителите си. Никой от нас не познаваше истинските си родители.
– Ти нямаш никакви общи качества с него.
– Трябва ли да съм разстроен? Приличам на дете, което не може да заслужи одобрението на баща си, каквото и да прави. Защо се чудя?
– Даде ли показания?
– Ти искаше да го направиш, татко. Дадох. И използвах съобразителността си: Не Тахир ме е застрелял, а един от служителите, които уволних.
– Това е прекрасно! Може би за първи път в живота си си направил нещо добро. Можеш да се гордееш със себе си. И така, какво смяташ да правиш? Имаш ли нещо на ум?
– Ще се махна оттук.
– Просто ще си тръгнеш, нали? Ведат, да ти кажа ли, че не ти вярвам?
– Каквото и да кажа, все не е така. Вечните проблеми между баща и дете. Ще си тръгна оттук, независимо дали ми вярваш, или не.
– Добре! Къде ще отидеш?
– Далеч. Колкото е възможно по-далеч. Възможно най-скоро, до няколко дни. Първо трябва да се погрижа за някои неща. Трябва да си починеш. Днес си изповядал поредния си грях, може би сега ще можеш да спиш спокойно, татко?!
Ведат излиза от кухнята. Фикрет, който не може да сдържи сълзите си, продължава да стои в средата на кухнята.
Текст от potv.bg
