Действието се връща в ресторанта, където Сомер се храни, а Тюркян само движи вилицата си из чинията.
-Не разбирам какво се опитваш да направиш. Един ден си такъв, а на следващия си съвсем различен. Понякога наистина имам надежда, тогава, когато си спокоен и си до мен, но после нещо се случва и хиляди съмнения започват да ме изяждат отвътре. Държиш се така, сякаш съм твой враг, Сомер! – заявява Тюркян.
-Ти си тази, която ме доведе до това състояние! Ти си тази, която продължава да се бори, въпреки че те помолих да спреш. Ти се опитваш да ме превърнеш в човека, за който винаги си мечтала!
-Моята цел не е да те променя! – отвръща Тюркян.
-Но да, аз се боря за нас. Защото виждам, че си щастлив, когато прекарваме дори малко време заедно. Дори най-малката усмивка на лицето ти ми дава надежда. Усмихваш се, защото го искаш. Без натиск, без напрежение. Но, по-късно… По-късно казваш: -Това няма да се получи.
Тюркян става от масата.
-Тюркян! – спира я Сомер.
-Да се приберем вкъщи, Сомер. Моля те!
